86,000 вдишвания. Толкова правим когато се родим…
Само месец по-късно, поемаме въздух 72,000 пъти на ден.
Година-две след това, поемаме по-малко само 57.000 пъти въздух на ден.
Докато тръгнем на предучилищна, вече сме преполвили броя на глътки въздух, които поемаме на ден и правим 43.000 вдишвания.
На първия учебен ден, дишаме още по-малко. Поемаме само 41.000 пъти въздух на ден.
А на последния учебен ден, вече правим само 28.000 вдишвания на ден. Училището ни взима въздуха, май.
И когато порастнем съвсем, правим само някакви си 21.000 вдишвания на ден.
Остарявайки дишаме по-малко и по-малко.
Докато напълно спрем.
Но дотогава, дишането се оказва доста важно – по-важно от това да пием, да ядем и дори от нашия инстаграм профил.
Със сигурност по-важно от пари, поне за нас, които дишаме въздух, а не пари.
Децата дишат по-бързо от възрастните и прекарват повече време на открито.
Това означава, че те вдишват повече въздух и повече замърсители.
И когато вдишват замърсен въздух, това причинява много проблеми като
- ниска белодробна функция
- астма
- алергии,
- и респираторни инфекции, като например постоянните брохити на децата от Бургас и Русе и други градове в България, тровени от неизвестни замърсители.
- Имунната система на децата е в процес на развитие, което ги прави по-податливи на вредите от замърсения въздух. Това води до дълготрайни здравословни проблеми.
Всички ние обичаме децата си и ги пазим доколкото можем, нали? Така казваме.
Но дали е така?
Правим ли достатъчно?
Поемаме ли лична отговорност, когато имаме власт върху единствения наличен за дишане въздух?
И всъщност кой от нас има власт над въздуха за дишане?
Кой решава, какво дишаме?
На първо място, власт над въздуха в България има администрацията.
На второ място, власт над въздуха в България има тежката индустрията.
Тежката Промишленост
Нека да започнем с тежката индустрията. Тя е основен причинител на замърсяването на въздух, вода и почва в България. Само 2-3% от работищите в България са заети в тежката индустрия.
Но тези 2-3% са хората, които властват над въздуха, водата и почвите, които са на всички нас, деца и възрастни. Те принадлежат и на неродените поколения след нас.
Тези хора, които властват над въздуха, не са роботи, те работят с роботи. Те са хора, които имат семейства, деца и внуци. Те са хора, които живеят сред нас. И те дишат. Те са хората, които работят в заводи и фирми, които спестяват на грешното място и тихомълком си ни тровят по тъмна доба, за да печелят повече. Те са хората, които решават, какви газове да изпуснат вечер, знаят за открити производства, за дренирани на инсталации.
Скъпо е да пазиш природата, скъпо е да пречистваш, а и като няма кой да те спре, защо да го правиш? Вечер институциите не работят.
Те какво дишат? Какво дишат техните деца?
Не знаем, както и не знаем как дефинират социална отговорност, с която се кичат. Като изложбата на детски рисунки на Лукойл в центъра на Бургас.
Не знаем, и защо тежките индустрии получават помощи от нашите данъци.
Можем само да помолим хората, които работят там да спрат да замърсяват, заради техните деца и внуци.
И така кой решава, какво дишаме?
Администрацията
На първо място, власт над въздуха в България има администрацията.
В администрацията също работят хора, които имат семейства, деца и внуци. България има най-голямата администрация в Европа. Не е нещо, с което можем да се гордеем.
Какво дишаме е решение на Народното събрание, което създава законодателството в България, както и на Министерството на Околната Среда и Водите и РИОСВ, които са контролни органи.
Администрацията допуска и подпомага, най-мръсните индустрии в Европа да работят в България. Администрацията им издава разрешения за работа и би трябвало да контролира тяхната работа.
Но с Българското законодателство и с българските контролни органи вратите за измъкване на замърсителите са удобно отворени.
В България е евтино, дори безплатно да замърсяваш. Корупцията се грижи за това.
България инвестира в станции да измерват замърсяването на въздуха, но работищите станции следят много малък брой на замърсители. България инвестира в съвременно екологично отопление, електрически автобуси и пропуска удобно да отбележи най-големите замърсители. Да замаже очите на хората.
Когато измерим с обонянието си високи показания на неизвестен замърсител, който явно не идва от комин, като например мирише ни на газ вечер, сигнализираме РИОСВ. Експертите от РИОСВ работят до 17 часа, и извършват редица проверки когато имат възможност при сигнали от граждани.
Когато извършат проверката си на хартия, те почти никога не установяват нарушения. Казват ни, че въздухът е чист. А ние се давим с кашлица и болки в гърдите.
Ако институциите функционираха в един и същ свят с този, в който ние живеем, въпросът дали има или не нещо замърсяващо във въздуха нямаше да стои.
Не можеш да установиш замърсяване с нещо, което не измерваш и по време, когато не си на работа.
Та, правим ли достатъчно?
Измерваме ли са всички възможни показатели на замърсяване?
Нормативно трябва да бъде разширен и съставът на измерваните показатели.
Има ли постоянен 24 часов мониторинг от РИОСВ?
Има ли непосилни глоби за замърсителите, а не нещо, което с удоволствие плащат?
Затварят ли се предприятия, докато не бъде гарантирано, че няма да замърсяват?
И дали наистина, когато имаме власт да спрем замърсяването, вършим добре работата си, а не само на хартия?
Децата знаят, че не правим достатъчно.
Те дишат повече от нас.